Големият олимпийски гаф от 1956 г.: Как горящи гащи и тенекиена кутия измамиха цяла нация

Историята е пълна с легендарни олимпийски рекорди, но тази странна каскада от 1956 г. е в изцяло собствена лига. Това е дивата история за това как една измама с нулев бюджет успя да подведе цяла армия от организатори, да разплаче хиляди граждани от патриотична радост и да докаже, че никакъв официален протокол не може да спре чистата, неподправена човешка дързост.

През 1956 г. Мелбърн се подготвя да бъде домакин на Олимпийските игри и цяла Австралия бръмчи от национална гордост. Перлата в короната на предвкусването на игрите е щафетата с олимпийския огън — грандиозно, тържествено шествие, преминаващо по градските улици, оживени от десетки хиляди аплодиращи граждани. Всичко се ръководи от безупречен ред и строг, свещен протокол.

Тук се намесва Бари Ларкин: студент по медицина с гениална заложба за импровизация и абсолютно никакво уважение към авторитетите. Виждайки националната истерия, Бари съзира своя златен шанс. Заедно с група университетски приятели той решава да протестира срещу прекалената помпозност на събитието и да подложи на върховен тест бдителността на властите.

Техният план е прост, но изпълнението му е пълна лудост. Импровизираният факел е сглобен буквално от боклуци: крак от стар дървен стол, празна консервена кутия от коледен пудинг със сливи и памучни долни гащи, обилно напоени с керосин. В последния възможен момент приятелят на Бари — който всъщност е избран да бяга — получава огромна сценична треска при вида на ревящата тълпа. Без да губи нито секунда, Ларкин грабва горящото бельо и казва: „Дръпни се, аз влизам.“

Облечен в чисти бели спортни дрехи, Ларкин изскача на трасето право пред очите на 30 000 зрители. Реакцията е светкавична. Тълпите по тротоарите полудяват, аплодирайки го с оглушителен ентусиазъм. Полицейски ескорт с мотоциклети веднага застава до него, надувайки сирените, за да разчисти пътя му. Нито един полицай или официално лице на трасето не си прави труда да го спре, камо ли да попита защо свещеният олимпийски пламък мирише подозрително на изгорял прах за пране.

Илюзията се задържа перфектно чак до финалната линия. Ларкин нахлува на официалната главна сцена и с напълно каменно изражение връчва горящите гащи на лорд-кмета на Сидни, Пат Хилс. Увлечен в тържественото величие на момента, политикът приема „факела“ с дълбоко благоговение, вдига го високо за светкавиците на камерите и започва грандиозна, пламенна приветствена реч.

Едва по средата на обръщението му нещата се объркват. Забелязвайки задушаваща смрад и гледайки как разтопена черна грес капе директно върху скъпия му ушит по поръчка костюм, кметът най-накрая поглежда надолу. Осъзнавайки, че държи кофа за боклук, пълна с горящи гащи, той изпада в паника и изкрещява в микрофона на предаването на живо: „Някой да вземе това проклето нещо!“. Но птичето вече е отлетяло. Докато длъжностните лица се окопитят, Бари Ларкин вече се е изгубил в тълпата и се е качил на първия трамвай извън центъра на града.

Комедията достига върха на абсурда две минути по-късно, когато истинският бегач, атлетът Хари Дилън, най-накрая се появява с действителния, официален факел. Тълпата обаче е толкова объркана и разярена, че взема бедния човек за самозванец. Полицията буквално трябва да си проправя път през тълпата със сила, само за да разчисти коридор истинският пламък да достигне до сцената.

Шегата моментално се затвърждава като абсолютна легенда. Обществеността е толкова очарована от чистото нахалство на студентите, че никой никога не повдига обвинения срещу Ларкин. Напротив — дълго след като завършва и става изключително успешен ветеринарен лекар, хората все още го сочат като „оня тип, който връчи на кмета горящи гащи“. И докато Олимпийските игри в Мелбърн през 1956 г. остават в историята като огромен успех, и до днес именно фалшивият факел, направен от кутия за пудинг и горящо бельо, е това, което всеки помни.